xenos::life

Дойде ред и на поредната нощувка на Платото. Принципно съм решил да има поне една такава във всеки един месец от годината, но да видим дали ще успея да спазя графика. Насъбралите се почивни и празнични дни от 19.09. до 22.09. бяха добра възможност. Този път имах определени цели, но в последствие те останаха неизпълнени.

Първоначално плановете ми бяха да остана около 36 часа на една закътана полянка, която намерих при една от предишните ми разходки (не търсете по траковете – не е обозначена и те специално са променени така, че да я заобикалят отдалеч ). Стори ми се, че много малко вероятно някой да знае къде се намира, защото е в гъста гора и заобиколена от много храсталаци. Плюс това е и далеч от пътеките, които съвсем не са малко по цялото плато. Там възнамерявах да построя полу-постоянно убежище от подръчни материали (клони, трева, кора), по модифицирана от мен конструкция, което да ми е нещо като „базов лагер“, в който да отсядам при лошо време, или при оттрениране на някои умения.

Трябваше да тръгна към мястото в понеделник рано сутринта, но разни задачи, свързани с ремонтни дейности вкъщи, ме забавиха и поех нагоре чак към 3 часа следобед. Първа спирка – чешмата „Извора“ до комплекс „Бохеми. Тук автоматично ставам с 5 килограма по-тежък – 2 литров кемълбек, 4 половин-литрови бутилки в раницата и 900 милилитрова манерка на кръста. Раницата надхвърля 20-те килограма. Добре поне че времето е приятно, с температури от около 22-3 градуса, та изкачването нагоре не е особено трудно. Дори успях да го направя само с една единствена почивка (при по-горещо време са обикновено 2-3). Ярко слънце, хладен бриз, бели облачета и почти кристален въздух – няма как духът ти да не е на max.

Колкото и време да съм спестил от почивките обаче, все пак тръгнах късно и на полянката съм чак към 17 и нещо. Имам само около 2 часа дневна светлина и определено няма да свърша почти нищо. Със разочарование констатирам, че никак няма да ми е лесно да изградя някакво по-масивно убежище тук. Дърветата (келяв габър) са прекалено възлести и криви, за да е лесно с тях да се правят конструкции, трева за покрива почти няма, а подходяща може да се намери на най-малко 300-400 метра от тук, което предполага пренасянето й през много гъсти клони и храсталаци. Явно не съм огледал добре мястото предният път. На всичкото отгоре сега забелязвам и животинска пътечка (от тия, които дивите животни ползват, отивайки до воден източник или място за паша). На места земята е разровена от диви прасета, търсещи корени и грудки. Виждат се и заешки екскременти.

Явно полянката си е доста оживена, което пък не е добре, ако искаш да нощуваш спокойно на нея. Не, че някое от животните, които биха я посетили, може да е заплаха, но колкото да нарушат спокойствието ти – могат. Въпреки, че винаги има малък трик, който да „пресече“ такава пътека поне временно – като ти се „ходи по малка нужда“ – теглиш 2-3 тигела отгоре и готово. Или пък да си „оградиш“ лагера по този начин.:) Миризмата на човек (а още повече от мъжки пол) е достатъчно стряскаща за повечето животни. Съжалявам момичета, но на вас това няма да ви е много лесно.

Първото нещо, с което се заех след пристигането ми, беше да събера достатъчно дърва за огъня. Това ми отне около половин-един час, защото трябваше да чупя и сека сухите прави дървета (тези по земята не стават – скоро валяха дъждове и освен много пушек, от тях друго не мога да очаквам). После трябва и да ги нося през шубраците. Aбе кофти работа… но иначе пък те сгрява.

Избрах си мястото за нощуване в единият ъгъл на полянката, който е защитен откъм северозападната си страна – посоката от която най-често духа ватъра по тези места. Имах мерак да си направя издигнато над земята легло и се захванах с изготвянето му. Намерих две по-здрави и прави дървета, които щяха да свършат идеална работа. Забих в земята носещите чатали и колчета. Всичко изглежда лесно, но ми отне известно време, през което светлината доста намаля. Наложи се да включа челника си. Мислех да намеря по тънки и прави клонки, които да наредя върху получилата се рамка, но тъй като стана тъмно, щях да се лутам с часове из клонака, та да намеря достатъчно на брой подходящи.

Затова веднага превключих на алтернативен план. Имах 15 метра паракорд, както и още 7-8 метра подобно въже, от които смятах да изплета нещо като носеща мрежа върху готовата рамка. След малко бях готов. Реших да го пробвам. Ето ти обаче проблема. В бързината забравих, че тази промяна на плана трябваше да внесе и промяна в конструкцията. Ако бях направил леглото с клонки, вместо мрежа, тежестта щеше да натиска рамката надолу и наличните подпори щяха да са достатъчни. Сега обаче мрежата теглеше двете дълги страни на рамката една към друга и подпорите трябваше да издържат на страничен натиск. Естествено това нямаше как да стане, защото не бях ги подсигурил със вътрешни диагонални подпорки или външни обтяжки (като при палатките), и леглото се „сгъна“, оставяйки ме да си лежа направо на земята.

Ядосах се колко съм несъобразителен, и като прибавим това, че стана доста тъмно а и въжето беше доста по-късо, отколкото е нужно, за да с направи мрежа, която да не се врязва в гърба ти, зарязах цялата работа, развалих готовата рамка и на нейно място направих проста пирамидална палатка с платнището, което носех. Тревата по полянката се оказа малко и едва събрах достатъчно, за да направя някаква поне минимална изолация от студената земя, върху която да застеля спалният чувал.

Не остана и време за готвене. Всъщност време винаги има, ама не ми остана желание. Имах два хубави сандвича в раницата, които в комбинация със Сникърс за десерт, щяха да ми осигурят спокоен сън. Изкопах набързо огнището и го оградих с малки камъни, които намерих разпръснати по полянката. Температурата започна бързо да пада и да седиш до трепкащият пламък си е доста приятно. Уж даваха минимални температури през нощта от около 11 градуса, но още в десет без нещо те паднаха под 10 градуса.

По тревата почна да се събира роса. Всичко утихна. Само се чуваха щурците и някакви далечни звуци от автомобили и мотори. След още час и те заглъхнаха. Разхождам се по поляната и гледам звездите. Луната се намира във фаза няколко дни след новолуние и няма да се появи. Небето е катранено-черно а звездите са толкова много и толкова ярки. Млечният път е наистина като диря разлято мляко. Никой не знае, че съм тук. Никой не подозира. Сам в тъмното. В такива моменти сякаш забравям за останалият свят. Той престава да съществува. Супер!

Към 23:30 решавам, че е време да помисля за сън. Слагам няколко по-сурови дървета в огъня, за да задържат жарта до сутринта и се напъхвам в топлия спален чувал. Унасям се бързо, толкова е тихо. Очаквах да ме безпокоят разни животинки, на чиято пътека съм застанал, но не стана така. Събуждам се за кратко през известно време.

Към четири часа сутринта температурата е паднала до 4.6 градуса. Малко по-късно беше дори 4.3. Къде са обещаните 11-12. Явно съм дотигнал почти до комфортната температура на спалният чувал, защото усещам лек хлад. Не толкова силен, че да ме накара да се свия или да потреперя, но и определено вече не ми е и топло. Облечен съм с камофлажен памучен панталон, риза и полар. стегнал съм отвора на чувала така, че навън да е само лицето ми.

Пак заспивам. Събуждам се около 6 и нещо. Вече е почти светло. Ставам и се опитвам да възкреся огъня. Има достатъчно останали въгленчета, и за кратко време вече седя до буен и горещ пламък. Време е да помисля за сгряваща напитка. Имам инстантна супа. Трябва ми само гореща вода, която сгрявам в канчето от манерката. Няма по-хубаво нещо от гореща супа в хладна утрин край огъня.

Разтурвам подслона и разпъвам платнището върху съседните храсти, за да могат първите слънчеви лъчи да го изсушат. Доста влага беше кондензирала по него, както и по спалният ми чувал. Чувам тропот. Нещо преминава в бяг отвъд стената на храстите. След него чувам лай на чакали. Явно са подгонили сърна или диво прасе.

Към 10 часа се залавям с готвене. Варен ориз и наденица на шиш – закуска за шампиони! И почти бях готов, като чух приближаващи стъпки и човешки гласове. Станах прав и се прокашлях, за да могат да ме чуят и да не ги стресна, когато се появят, защото идваха точно към мен. Те притихнаха замалко, след това смениха посоката и ме заобиколиха отдалеч, като дори спряха да говорят. Опитах се да ги различа сред храсталаците, но трудно. Само мярнах движение. Мисля, че бяха гъбари.

А аз мислех, че тази полянка едва ли някой я знае, и едва ли някой друг скоро ще стъпи на нея. Но има няколко типа хора, които могат да се появят навсякъде – горски, ловци и гъбари. Бях забравил колко малко ни е Платото. Май ще се размина със строежа на полу-постоянен подслон. Не бих искал някой да го намери. Май в нашите условия по-добре ще е да се замисля за една хубава малка четирисезонна палатка.

Като се нахраних, събрах багажите и поех към къщи. Попаднах на един стар череп от кошута (поне аз на такова го оприличих). Абе толкова сърни и елени в тая гора, как веднъж не попаднах на някой рог. Нали всяка година ги сменят. Да не би да ги изяжда нещо. Толкова хубави приложения имат еленовите рога.

Жена ми обаче се обади (на тази полянка телефона ми нямаше обхват и съм пропуснал цели 8 повиквания от нея) и ми припомни, че съм й обещал да набера къпини. Да… обещал бях, ама въпросните къпинаци се намират на 3 часа път от мястото, където съм в момента. Ама няма как… обещанието си е обещание – трябва да се спазва. Запътих се натам.

Къпините бях забелязал при една моя предишна разходка. Намират се в боровата гора зад заслон „Автостроител“. Там са много. Целият под на гората е обрасъл с тях. Почти без почивка стигнах там за около 2 часа. Доста по-бързо от друг път, но уви – къпините все още бяха червени (разбирай зелени). Не намерих дори колкото да ги опитам. Разочарован се запътих бързо назад. Без почивка. Разбих си краката от ходене… с тая 20 килограмова раница.

Иначе гъби наникнали колкото щеш. Че имаше и доста от ядливите сърнели. Аз обаче не си падам по гъбите. Дори да съм сигурен, че са ядливи, пак не бих рискувал, ‘щото и с опитни гъбари се случват сакатлъци. Кой знае колко няма да се наям с това.

Пътят на връщане го взех пак така бързо, само с една почивка на поляната в местността Ортабурун. Колкото да хапна един Сникърс, малко енергийна напитка за ободряване и да си разтрия пръстите на краката, че рискувам посиняване на някой нокът.:) По поляните до Ченгелтабия се спрях малко, за да събера малко шипки и глог, че да има за чай през зимата. Тая година обаче са по-малко от миналата и някак дребни. Явно от сушата. Започналата да съхне трева по поляната е идеално място да се срещнеш със същества, които приличат на Пришълци – богомолките от вида Empusa fasciata.

Та това е като цяло… прибрах се вкъщи около 17:00.

П.П. Днес ударих 31 лета. Ха поне още толкова да има!

Подобни постове:

• Платото – 06.05.2009
• Малка зимна разходка – 22.02.2009
• Платото – 17.07.2009
• За шипки!

Етикети:Дивдядово, разходки, Шуменско плато

Публикувано на понеделник, септември 28th, 2009 в 14:52 в категория Дивдядово, Разходки. Може да следите коментарите по тази публикация чрез RSS 2.0 feed. You can споделите вашето мнение, или да използвате trackback от вашата лична.